Космологични представи на древните българи съгласно бронзовата Розета от Плиска

Иван Танев Иванов

В настоящата статия се прави анализ на космогоничните възгледи на древните българи използвайки като основа начина на подреждане на боговете-планети в бронзовата розета от Плиска, както и съхранените народни вярвания на българите. Този бронзов медалион е намерен през 1961 г. в Плиска и публикуван от Ст. Ваклинов [Vaklinov, S. Ein Denkmal Runischen Schrifttums Pliskas, In: STUDIA IN HONOREM VESELIN BESEVLIEV, Sofia, 1978, pp. 245-254]. Пред вид на мястото на неговото намиране и поради наличието на голям брой чисто прабългарски знаци по него, неговият прабългарски произход не буди съмнение. Броят на лъчите на розетата са равни на седем, колкото е броят на небесните светила – планети, извесни на Стария свят. Това дава основание на В. Бешевлиев [Бешевлиев, В. Прабългарски епиграфски паметници, София, 1981, стр. 23] да допусне, че знаците и лъчите са свързани с тези небесни светила, които са почитани като богове от някои народи на Стария свят.

Най — сполучлив опит да се свържат отделните лъчи на розетата с известните планети е направил А. Алексиев — Хофарт [Алексиев – Хофард, А. Изгубените кодове на древните българи. Изд. Тангра Танакра. София. 2001, стр. 251]. На тази основа е предложен прочит на рунните надписи по розетата [Иванов И. Т. Прабългарски названия на планетите-богове съгласно розетата от Плиска и раннохристиянски надпис от Северна Добруджа. Анали, 2007, бр. 1-3, с. 104-110], даващ такива названия за прабългарските богове-планети, които до голяма степен се припокриват със съответните названия при народи, с които прабългарите са били в контакт. Тези надписи са показани на Фиг.1. От друга страна, почти същите названия се четат и в един раннобългарски надпис от солния рудник в с. Бесараб, Северна Добруджа, което показва, че тези названия са имали широко разпространение сред древните българи.

Фиг. 1. Седмолъчна звезда от Плиска. За всеки лъч, в основата е даден кирилизираният текст на названието на планетата, изписано с прабългарски руни в посока от периферията към центъра на лъча.

За голяма изненада, сред големия брой публикации върху бронзовата розета от Плиска трудно се открива изображение на розетата, чийто детайли да съответстват на положението им в реалния предмет и лъчите да са поставени правилно в съответствие със значението на отделните светила в пантеона на прабългарските богове. Много често дръжката върху лицевата страна и даже изображението “игрек с две черти” върху опаката страна често не се ориентират така, както са върху самата розета. Има случаи когато тези немаловажни детайли са ориентирани правилно спрямо лъчите, но пък самите лъчи са завъртени така, че Слънцето не е най-отгоре, както трябва да бъде.

Фиг. 2 показва как точно са ориентирани “второстепенните” детайли върху розетата. Дръжката върху лицевата  страна е плоска и е ориентирана към лъча, носещ надписа на бога на Слънцето – СОН. Още по-убедителен е примерът със символа “игрек с две черти” IYI върху гърба на розетата, който е също ориентиран към лъча с името на Слънцето, главния бог в пантеона на прабългарските богове. За доказателство тези детайли и тяхната ориентация са показана върху фотографските образи на двете страни на розетата (Фиг. 3). Всички тези факти са в съгласие с предположението, че лъчът с кръста отговаря на Слънцето. На основата на това уважение, което древният творец е изразил по отношение на лъча на Слънцето, ние, съвременните хора, макар и да не сме привърженици на тази религия, би трябвало да изобразяваме розетата така, че лъчът на Слънцето на бъде на върха, най-високо поставен спрямо символите на другите планети (Фиг. 1, 2).

Фиг. 2. Бронзовата розета от Плиска. Най-отгоре е разположен лъчът, чийто надпис отговаря на Слънцето. Второстепенните детайли върху розетата са разположени така, че погледът на зрителя да се насочи към най-важният лъч, този, който носи името на Слънцето.

Фактът, че най-честото и характерно за прабългарите изображение IYI не съвпада с нито една комбинация от руни по розетата показва, че то не е свързано с конкретно светило-бог. Наличието му на гърба на розетата, в същност в основата на розетата, защото розетата сигурно е била окачвана и е висяла в хоризонтално положение, издава един обобщаващ религиозен смисъл на този символ. Най-вероятно това е религиозен символ (свещената цифра «седморка») на основния пантеон на прабългарските богове, състоящ се от седем небесни светила – богове. Без съмнение, централно място в този пантеон е заемало Слънцето. Това е ясно показано чрез насочване на всички детайли и линии в посока към лъча, върху който е написано името на този бог (Фиг. 2 и 3).

Фиг. 3. Снимка на лицевата и опаката страна на бронзовата розета от Плиска. Най-отгоре, в царствено положение е разположен лъчът, чийто надпис отговаря на Слънцето, а второстепенните детайли върху розетата са ориентирани спрямо него.

Също както в розетата от Плиска, Слънцето заема първостепенно място и в българските народни вярвания. Слънцето и Месецът са главните положителни богове — светила при древните българи. Другите светила с положително действие върху хората са Янкул (Юпитер) и Яна (Зорница, Вечерница, Венера). Останалите три светила (Марс, Сатурн и Меркурий) имат отрицателно влияние. Смятало се, че

всеки един от боговете-планети управлява по един ден от неделята и влия върху живота на отделните хора. Това древно вярване е съхранено в следната народна песен от Тракия:

Интересно е, че в зависимост от характера на своето въздействие, положително или отрицателно, светилата — богове са разположени по лъчите на розетата изключително балансирано, едно след друго (Фиг. 3). Най-напред и отгоре стои положителния бог Слънце, след него (в посока на часовата стрелка, т.е. от ляво на дясно) се нареждат Марс (отрицателен бог), Янкул (положителен бог), Сатурн (отрицателен бог), Месечината (положителен бог), Меркурий (отрицателен бог) и накрая Яна (Венера) – положителен бог. Следователно, от лявата страна на Слънцето в посока на часовниковата стрелка са наредени три еднотипни двойки светила. Всяка една такава двойка се състои от един отрицателен и един положителен бог (божествен дипол). Това са Марс-Янкул, Сатурн-Месечина и Меркурий-Венера. По този начин, шесте второстепенни светила оказват твърде разнообразно въздействие върху хората, но тъй като са разположени по двойки, тяхното общо, сумарно, въздействие взаимно се неутрализира. Следователно, остава да действа единствено силното и благоприятно въздействие на Слънцето, което придава оптимистичен тон на цялата картина. И наистина, древните българи и техните християнизирани поколения са известни със своя оптимизъм, жизненост с високо мнение за своите национални традиции и духовен живот. От друга страна фактът, че Слънцето стои настрана от трите противоборстващи си двойки богове още веднъж подчертава неговото централно значение и ролята му на миротворец и съдник над цялата Вселена.

От описаната по-горе космогонична картина се създава впечатлението, че при древните българи главната и правилната посока на движение е по часовата стрелка и от ляво на дясно. Така би трябвало да се четат и рунните надписи, оставени от тях. При други народи е обратно, например раннотюркските надписи се четат от дясно наляво. Още един интересен момент може да се забележи в структурата на прабългарския божествен пантеон. От двете страни на главното светило, Слънцето, стоят два бога с различен, но твърде особен характер. От дясната му страна стои Яна (Венера) — положителен бог, а от лявата му страна, Марс – отрицателен бог. Това безспорно подчертава преимущественото значение на дясната пред лявата страна за древните българи (при тюрките е обратно). Засега ние не знаем със сигурност каква конкретна роля са имали Яна (Венера) и особено Марс при прабългарите, но най-вероятно и при тях първият е свързван с домашното огнище, любовта и началото на живота, а втория с войната, смъртта и края на живота. В такъв случай ще излезе, че най-близките богове до Слънцето са били боговете на любовта и войната (живота и смъртта). Това е напълно логично и разбираемо, защото любовта и войната са главните движещи сили в живота на отделния човек, главните събития, които бележат житейския път на хората. Останалите богове имат по-специфично и епизодично значение за хората и напълно закономерно стоят по далеч от централното място, заемано от Слънцето.

Ако тръгнем от лъча на Венера (началото на живота) и преминем през лъчите на Слънцето и Марс (края на живота) ще опишем една малка дъга по часовата стрелка, от ляво на дясно, което още веднаж потвърждава правилната посока на движение при древните българи. Тази дъга можем да наречем “дъга на живота”, започваща от раждането (Венера) и завършваща със смъртта (Марс). Забележително е, че в центъра на тази дъга стои Слънцето, което има дълбоко символично значение. От една страна този факт подчертава ролята на Слънцето, което през целия живот на човека, от раждането до смъртта, го подпомага и направлява. От друга страна, Слънцето е най-положителното светило, което придава един общооптимистичен и жизнерадостен тон в живота на обикновения човек. На трето място, поставянето на Слънцето в центъра на “дъгата на живота” откроява ролята на светлината и косвено на знанията и безопастността в живота на хората. Не случайно, най-важните и положителни богове-светила за древните българи са били Слънцето и Месечината, които са всъщност главните и най-мощни естествени източници на светлина.

Горният анализ подчертава значението на светлината и знанието, в противотежест на тъмнината, незнанието и опастността, в космогонията на древните българи. Не случайно понятието за светлина (белота, ясност, светлост) е използвано като основа на етнонима на много сродни народи — алани (аси – светли, бели), аорси (бели, светли), тохари (арси – бели, светли), българи (бели, светли) [Иванов, И.Т. По пътя на българския етноним. Алфамаркет. Стара Загора. 2005]. Понятието за светлина, яснота и знание е много древно и е навлязло в по-силна или по-слаба степен в религията и вярванията на много древни народи. Като централна и главна аксиома на мирозрението обаче ние можем да го срещнем само при древните иранци (дуализмът черно-бяло). Тази аксиома е ключова в китайската философия «ин-ян» (черно-бяло), която философия обаче не е основна за древните китайци. По-всичко изглежда, древните българи са принадлежали към този кръг от народи, при които дуализмът “светло-тъмно”, “бяло-черно” “знание-невежие”, “сигурност-опастност” «ден-нощ» е стоял в основата на тяхната космогония и първоначална религия, както е било при древните иранци.

След смяната на религията и приобщаването на българите към новата за тях християнска цивилизация, те са запазили изключително много представи, вярвания и традиции от старото си мирозрение [Българска митология. Енцикопедичен речник. Съставител Анани Стойчев. Издателска група 7М + Логис. 1994. София, стр. 335]. Това е демонстрирано и в символите, оставени върху надгробната плоча на внука на цар Самуил, княз Пресиан ІІ, син на цар Иван Владислав. Плочата е намерена през 1951 г. в манастира при село Михаловце, Словакия [Пламен Павлов. Пресиан – български канартикин... Studia Protobulgarica, В. Търново, 1993]. Надписът върху нея е на старобългарски език, написан със кирилица, но съдържа множество неясни знаци — идеограми (Фиг. 4).

Фиг. 4. Надпис върху надгробната плоча на княз Пресиан ІІ.

След обичайния израз «Тук лежи княз Пресиан» стоят годините на рождението и смъртта на княза, изписани с букви. Интересното е това, че думата «роден» е заместена със знак «Слънце», а думата «починал, умрял» с кос кръст «Х». За народ, чийто главни богове за хилядолетия са били Слънцето и Месечината е обичайно да представя раждането на човек като изгрев на Слънце. От друга страна, косият кръст в този ранносредновековен надпис е използван в същия смисъл, в какъвто той се използва и днес в част от православния свят (Русия, България) като знак за зачеркване на нещо сгрешено, излишно, ненужно, излязло от употреба и сила. За народите от западна Европа тази функция се изпълнява от съвършенно друг знак — чертата. Мнозина смятат, че тази роля на косия кръст е въведена от Петър Велики, който го добавя към обикновения християнски кръст, с което се получава т.н. Андреевски кръст. От горния надпис обаче виждаме, че ролята на косия кръст да «зачерква излишното» е много по-древна и свързана с ранна България.

В дясно от думата КЪНАЗЬ е поставен друг знак, който има формата на човешка глава с поставена върху нея корона. Явно, този знак също е идеограма, поясняваща значението на самата дума КЪНАЗЬ = «коронована особа».

Особено много знаци има около името на княза — Пресиан. Вероятно те също играят ролята на идеограми. В предишни статии аз предложих обща етимология на прабългарските имена и топоними Плиска, Пресиан, Борис, Парис, Берсилия. Вземайки пред вид характерната за източноиранските езици фонетична нестабилност Р — Л, може да се очаква, че тези думи имат общ праиндоевропейски корен ПРИС-ПЛИС, който носи значението «блясък, светъл, бляскав». В надписа от Фиг. 4 значението Пресиан = «светъл, бляскав» е изобразено с помощта на множество радиални черти, които излизат подобно на светлинни лъчи от това име нагоре и встрани.

Источник: http://protobulgarians.com

Ссылки

• Розета от Плиска // Уикипедия
• Rozetata Плиска, болгарский Star Space // Сайт «Българи»
• An approach to dating the Pliska Rosette